На един овчар же…

На един овчар жената взела да бере душа. Какво ли не опитвали – билки, чайове – нищо не помагало. Започнали да се готвят за погребение… А овчарят, объркан, се въртял около леглото на умиращата и се чудел как ще я кара оттук нататък.
По едно време, като за пореден път погледнал към гаснещата си жена, си рекъл: “Абе тя булката така и така си отива, ами я да й ударя няколко тека на прощаване”. Речено – сторено. Започнал я той, както си знае и – не щеш ли – умиращата трепнала. После върху пожълтялото й лице избила слаба руменина, започнала да диша, отворила очи, усмихнала се и след още няколко тека скокнала пъргаво и отишла в кухнята да премете и да сготви…
Овчарят, замислен, излязъл пред къщата, седнал на прага, смачкал си калпака и започнал да рони горчиви сълзи. Приятелите му, които се били насъбрали в очакване на най-лошото, го наобиколили и започнали да го утешават: “Не плачи, к“во да правиш, така й било писано… Ти си все още млад, ще ти намерим друга булка…”
“Яз не плачем за това бе!” – сопнал се тогава овчарят. – “Булката я оправихме, ша жувее… Плачем, от ма е яд… Яд ма е как изпущихме миналата година тате!”.