Имало някога едн…

Имало някога едно село. Но имало и една ламя, която искала всяка седмица да й носят по един момък и една девойка иначе – нямало да има село (по обясними причини). Хората изпълнявали, но по едно време се появили смелчаци, които искали да видят сметката на влечугото. Отишъл един – не се върнал. Отишъл друг, трети, четвърти – същата история. По едно време тръгнали трима братя (като от приказката за “Златната Ябълка”) – и те не се върнали. Брех, мама му стара…
По едно време в селската кръчма се появили четирима братя. Питали кръчмаря: “Разбрахме че тук имало някаква ламя та решихме да помогнем…”. Всички посетители, барабар с кръчмаря почнали да ги разубеждават, но те си знаели своето. Пили каквото пили, а на другата сутрин питали един овчар къде е ламята. Той също тръгнал да ги разубеждава, но единия от братята му казал “Виж ся – ти кажи само къде, пък ние ще му мислим”. Овчаря ги придружил почти до пещерата на ламята (на един километър от нея – страх), а братята продължили…
Минава ден, втори, трети – братята ги няма. Всички ги чакат да се върнат в кръчмата, но… Накрая кръчмаря казал: “Добре де, мъртви са, но нали ламята повръща костите, дайте поне да ги погребем като бели хора…” Речено-сторено.
Отиват те към пещерата на ламята и виждат страшна гледка – ламята е наполовина подадена от пещерата, единия брат й държи десния заден крак, другия държи левия, третия й е вдигнал опашката и я опъва отзад, а четвъртия я милва по главата и й говори: “Яяяя, какво голямо гущерче, пък го е страх от едно ебане…”